Разказът на Йоана

Йоана, на 19 години, от Варна

Иван. Името, което чувам всеки ден. Името, с което се обръщат към мен. Едно име, което за 20 години от живота ми се е превърнало в олицетворение на моята тъмница. Тъмницата, наречена моето тяло. Разбира се, околните няма как да знаят за това. В техните очи аз съм просто обикновено момче. Иван. Мразя го. Ненавиждам го. Той дори не е реален за мен. Това е личност, която е моята маска за околните. Целта на Иван е да се впише в обществото, но и да потиска затворничката в себе си – Йоана. Е, решетките на този затвор ръждясват, стените се ронят, а аз ставам все по-силна.

Моята история започва от ранна детска възраст. Първите ми спомени. Била съм може би на четири, когато говорех себе си в женски род, а родителите ми непрекъснато ме поправяха. Те правеха всичко възможно да ме отгледат като момче. В детската градина за мен беше много трудно да се сближа с другите момчета. Те харесваха войници и колички, аз харесвах плюшени играчки и игрите на преструвка с останалите момичета. Нямах нищо против, другите деца също. Момичетата си играеха с мен. Бях едно щастливо детенце… до един момент.

Станах на седем. Време беше за училище. Ужасното основно училище. Ден първи. Вече се бяха намерили хора, които да ми се присмиват, че се държа като момиче. Това ме издразни, но го преглътнах, реших че ще забравят. Грешах. Минаха седем години, през които те не ме оставиха на мира. Дали защото съм женствена, дали защото не исках да играя футбол с другите момчета, а народна топка с момичетата, дали защото съм чувствителна и всичко по-грубо можеше да ме докара до плач, или просто защото оценките ми бяха добри и всички ми завиждаха? Или пък може би всички неща взети заедно. Не знам. Поне веднъж на седмица плаках вкъщи, заради неща които са ми направили или казали в училище. За тези седем години нямах човек, който да ми е истински приятел.

Бях в трети клас, когато започнаха да ме наричат „гей”. Тази дума беше нова за мен, но и не ми звучеше като нещо лошо (и бях права, независимо какво ми казваха те). Когато питах едно момче, което смятах поне малко за приятел, той ми отговори следното: „Нормалните харесват жени, гейовете харесват мъже. Например аз съм нормален, а ти си гей”. В трети клас, за разлика от някои други деца, аз все още бях напълно асексуална и нямах никакво привличане към момчета или момичета. Не намирах нищо лошо в това момче да харесва други момчета. Не след дълго обаче хомофобията в мен се зароди. Да, точно така. Аз бях хомофоб в един период от живота си. Целият този тормоз се отрази доста зле на психиката ми.

Най-накрая избягах от тази дупка, наречена основно училище, и преминах в гимназията. Реших да не правя същата грешка и просто да се правя на мъжкар. Какво по-мъжко от това да съм метъл. Наистина все още харесвам рок музиката, но това, че си пуснах дълга коса беше най-прекрасното нещо в живота ми. Не ми пукаше какво казват околните за мен. Може би изглеждах неловко, като всеки тийнейджър, минаващ през фази, но наистина се чувствах уверена. Не след дълго минах и през първата любов, първото разбито сърце, но и първите самооткрития. Може би харесвах момичета – нещо което е обичайно за момче, но пък намирах и момчетата за привлекателни… Харесвах тях също. Разбрах това след като се влюбих в един мой много добър приятел, с който все още поддържаме контакт.

Не след дълго осъзнах женствената си същност. За жалост бях отново с къса коса, грешка, която допусна, защото обичах човека, който ме накара да го направя… и който не след дълго ме докара до емоционален срив.

Когато открих че съм би, започнах да чета материали за това. Не след дълго стигнах и до разкази на трансджендър хора. Хора като мен, родени в грешното тяло. Така се чувствах аз. Не бяха редки моментите, в които просто исках да се ударя между краката. Изпитвах… и все още изпитвам… гняв и тъга към тялото си. Изпаднах в депресия, с която все още се боря. Искам да се облека в женски дрехи, да се гримирам, да си направя прическа, да се лакирам, да стана красива. Дори най-малкото нещо, което ме прави женствена, ми вдъхва огромна доза увереност. Но не мога. Макар и студент, уча в родния си град и живея с родителите си, както и една ненормална консервативна жена. Те все още не знаят. Не знам какво ще стане ако разберат.

Едно от нещата, които наистина ми помагат да се справя, беше намирането на хора като мен, с които да общувам и да споделям. Те са страхотни и ми вдъхват надежда дори и да не виждам светлина в тунела. Другото беше това, че се разкрих пред близките приятели и братовчед ми. Това всъщност доказа колко добри приятели са ми. Едната ми предложи да ме научи да се гримирам и да се лакирвам, я другото момче (в което се бях влюбила) ми оказа подкрепа. Братовчед ми е винаги до мен, а тримата заедно се обръщат към мен с избраното от мен име, Йоана, и в женски род. Нещо, което наистина ме кара да се чувствам на място.

Колкото повече си мисля за това, толкова по-ясно ми става, че не мога да продължа да живея живота си в заблуда. В мъглата на чуждите очаквания. Истината е, че човек трябва да бъде индивидуалност, а не овца на чуждото мнение. Това ни прави красиви.

Накъде отивам? Нямам си и на идея. Знам със сигурност едно. Ще се боря до последно за това на надгробната ми плоча да пише Йоана.