Разказът на Ангел

Ангел, на 31 години

Казвам се Ангел и съм на 31 години. Историята ми не е много радостна и позитивна, а по-скоро разкрива грешките, които съм допуснал с разкриването си.

Разбрах, че съм гей, когато се влюбих в един мой съученик. Опитах се да му разкрия чувствата си, но той не го прие насериозно и така тази ранна любов излезе напразна.

Нямах смелост да се разкрия пред майка ми и баща ми, защото те са много консервативни и откровено мразят гейовете. Може би трябва да уточня, че съм роден и израснах сред хора със старомодни схващания и морал, в малък град, където за неща като секс и сексуалност, особено нетрадиционна, почти не се говореше. Убедих се, че родителите ми няма да ме приемат, след като веднъж ги чух да разговарят как синът на някаква позната на майка ми се оказал „хомосексуалист“. Майка ми недоумяваше как едно толкова прекрасно и грижовно семейство е могло да създаде и отгледа „изрод“, и се чудеше как ще понесат този огромен срам. Изобщо винаги, когато ставаше дума за „обратни“, майка ми и баща ми се изказваха с изключителна злоба и отвращение. Те разбраха, че и аз съм „изрод“ много по-късно, когато вече бях на 24 години, и оттогава почти напълно преустановиха контакт с мен. Разбира се след много емоции, гняв, кавги, плач и тежки думи като „повече нямаме син“ и „ти си позор за целия род“. Но нека се върна към по-ранните събития.

В гимназията споделих пред някои от съучениците си за особената си сексуалност. Повечето го приеха нормално или изобщо не обърнаха внимание. Както казах, за такива неща в нашия град много не се говореше. Някои даже не ми повярваха, сигурно защото тогава бях харесван от доста момичета и мислеха, че просто се правя на интересен. На тази възраст наистина всеки правеше всякакви глупости и си измисляше какво ли не. Може да е имало някакви подигравки и закачки, че съм гей, но нищо повече, и никога не съм се чувствал обиден или застрашен.

За пръв път осъзнах колко опасно е да си гей, когато бях на 17. Бях на море и там се запознах с три момчета – ходехме на плаж, обикаляхме заедно насам-натам и се забавлявахме, както си му е редът. Всичко беше чудесно до момента, в който разбраха, че съм „шибан педал“ и решиха да ме пребият за назидание. Една вечер, при поредния разговор за секс и момичета, аз накрая реших да си призная, че предпочитам момчетата. Може би съм го казал прекалено неочаквано или по неподходящ начин, но те направо се взривиха, сякаш съм поискал да ги изнасиля, убия или кой знае какво, и се нахвърлиха върху мен с бой, псувни и ритници. Единият даже ми посегна с нож и всичко щеше да завърши зле, ако не беше прекалено пиян и ако другите двама не се бяха стреснали от кръвта и не го бяха възпрели. Някак си успях да избягам и, докато се превивах от болка, за пръв път си дадох сметка, че да си гей не е най-прекрасното нещо на този свят.

Болката скоро отшумя, раните зараснаха, но месеци наред не можех да забравя преживения ужас. Събуждах се посред нощ, изпадах в паника, че отново могат да ме нападнат заради това, че съм гей, страхувах се да се виждам с хора и се криех даже от приятелите си.

На следващата година станах студент в друг град и през цялото си следване се преструвах на хетеросексуален пред новите си познати, като си измислях връзки с момичета, само и само някой да не заподозре, че съм гей. Беше ме страх, че ще ме отхвърлят, че ще ме обиждат или дори може да проявят физическа агресия. За да компенсирам неудовлетворителния си личен живот, се стараех в ученето. Започнах и работа на две места, за да си запълвам времето и да не се чувствам непълноценен. След като завърших успешно, си намерих много добра работа, където всичко беше или поне изглеждаше прекрасно. Бях усърден, колегите ме харесваха и хвалеха, търсеха приятелството и помощта ми, а аз се опитвах да се впиша в средата и на първо време предпазливо прикривах истинската си същност.

При нас дойде да работи едно момиче, което трябваше да въведа в работата, а се оказахме и съседи, и с нея станахме близки приятели. Всички ни мислеха за гаджета и това беше добре дошло за мен, защото не ми се налагаше да коментирам сексуалността си и да измислям лъжи за личния си живот.

Но всяко щастие си има край. За мен този край дойде с разкриването ми пред всички колеги на едно фирмено парти. Преди това се бях опитал да намекна на няколко човека, че съм гей, и понеже те не реагираха по никакъв начин, смятах, че и останалите ще ме приемат нормално. Мислех си, че след две години съвместна работа са ме оценили като човек и различната ми сексуалност няма да промени отношението към мен. На партито повечето колеги бяха дошли с половинките си и разговорите се въртяха около семейства, връзки и деца. Стори ми се, че моментът е подходящ да се разкрия, и съвсем невъзмутимо обявих пред всички, че съм гей.

Осъзнах каква грешка съм направил в мига, в който го казах, защото реакцията беше все едно на масата е паднала бомба. Всички около мен се стъписаха и млъкнаха, а тези, които стояха по-далече и не бяха чули какво е станало, започнаха да се побутват и да си шепнат. Разкриването ми се превърна в „гвоздея“ на вечерта и не можех да се отърва от погледи и подмятания, най-напред просто любопитни, но постепенно все по-злобни и неприязнени. Всички сякаш се надпреварваха да разказват гадни истории и вицове за гейове, а на мен ми се искаше да умра и да потъна вдън земя.

На другия ден стана още по-лошо. Чудех се как ще се държат с мен в работата и докато стоях пред вратата и се колебаех как да вляза и какво да кажа, дочух как бурно ме коментират: „Как сме работили толкова време в една стая с този извратеняк!“, „Долна мъжка курва!“, „Как успя да ни заблуди, че е нормален?“, „Отдавна го подозирах, че е боклук!“, и подобни мили думи. Всички започнаха да ме отбягват и да ме гледат с омраза и отвращение като някакъв изрод или престъпник. Зад гърба ми се подиграваха, говореха за мен в женски род, прекръстиха ме от Ангел на Анжела, а някои и открито се обръщаха към мене с „педал“. Надявах се всичко постепенно да отшуми и затова се опитвах да се държа възпитано и да не им отговарям, за да не ги предизвиквам още повече. Но явно се заблуждавах. Един ден се наложи да отсъствам от работа заради някакви банални изследвания и някой веднага пуснал слух, че съм болен от СПИН и има опасност да заразя всички.

Пребиваването ми сред тези хора стана непоносимо, подигравките, униженията и интригите срещу мен нямаха край и се стигна дотам, че след като винаги бях сред най-добрите служители и бях даван за пример, в един прекрасен ден ненадейно ме съкратиха. Както ми обясни шефът, съм създавал лоша атмосфера и никой не искал да работи заедно с мен. Тогава научих и за „диагнозата“, която ми бяха поставили… Отказах се да си търся правата, защото не исках да придавам публичност на случая и да привличам още по-голямо внимание върху себе си и сексуалната си ориентация. А и, честно казано, бях доволен, че съм се спасил от този ад, и не исках да се обръщам назад.

За да избягам и залича тягостните чувства, се преместих се в друг град и си намерих работа, в която не се налага да контактувам с много хора. Засега всичко върви добре. Единственото ми притеснение е някой да не разбере за злополучната ми тайна и отново да преживея всички тези обиди и унижения.