Разказът на Кристиан

Кристиан, на 22 години, от София

Това е накратко моята история.

Детството ми в общи линии беше окей. Имахме къща в град Рила. Бяхме аз, брат ми и братовчедка ми. Бяхме щастливи и не подозирахме колко грозен ще стане светът (поне за някой от нас), когато пораснем.

В училище нещата започнаха да се променят бързо. Явно хората са разбирали, че съм различен преди самия аз да го разбирам и затова бях детето, на което всички се подиграват. В шести клас вече бях мислил за самоубийство, заради подигравките, които трябваше да търпя постоянно. Но онова, което тепърва ме очакваше, щеше да ме срине тотално.

В началото на седми клас разбрах, че съм с различна сексуална ориентация. Дотогава някак си одържах фронта, но в един такъв момент просто всичко се срива. За какво да живея, след като никога няма да бъда обичан? Нищо нямаше смисъл. Чувствата, които изпитвах към момчета и знаех, че са най-прекрасното нещо на света, нямаше да се реализират при мен. Знаех добре какво е любовта и знаех, че никога няма да ми се случи. Може би всичко това нямаше да ми се отрази толкова тежко, ако вярвах, че съм добър музикант и мога да дам нещо на света, но тогава не мислех така. Това беше краят за мен.

Следващата стъпка беше да се опитам да отнема живота си. Няколко пъти се качвах на покрива на блока, събирайки кураж да скоча. Това са може би най-тежките моменти в живота ми. Все пак обаче бях в седми клас. Смелостта не ми стигаше да направя решаващата крачка. Може би дълбоко в малкото ми свито сърце все още трептеше надежда… или беше само страх, не знам.

След тези неуспешни опити за самоубийство осъзнах, че ще трябва някак си да се боря с живота. Трябваше ми смисъл, трябваше ми нещо, за което да се заловя. Това беше музиката – след като нямаше да има любов, щях да стана добър музикант и може би това щеше да ми донесе някакво удовлетворение. Трябваше да направя нещо, защото дори и смъртта не беше изход – не успявах да си я причиня. Това, което ми донесе този период обаче е, че вече не се страхувам да поемам рискове – казах си, че щом съм принуден да живея, ще живея както искам. Казах си също, че този живот съм си го подарил. Ако нещата тръгнат в грешна посока, мога да се върна и да направя онова, което щях да направя в седми клас. И така започнах наистина да се старая да съм добър музикант. Свирех повече и започвах да си вярвам, че наистина може да стане нещо от мен. И до ден днешен това ми е най-голямата мотивация – щом любовта няма да я бъде, трябва да компенсирам с нещо.

Така продължи гимназията – постепенно ставах все по-добър музикант, научих се да свиря на много инструменти и малко по малко спечелих уважението на колегите си. Тогава да кажа на някой за това какво ме измъчва отвътре и защо съм толкова депресиран просто не беше вариант. Виждах също огромния контраст между личността ми и начина, по който обществото вижда хомосексуалните. Мислех си „аз ли съм единственият гей, който не отговаря на тези стереотипи?“ Просто нямаше как да се оприлича на този образ. Затова си траех, играех роля, криех всички свои чувства. Вероятно щях да продължа така и досега, ако не се беше случило нещо, което преобърна разбиранията ми за много неща.

Бях на 19 – първата ми година в Музикалната академия. Бях поканен да се включа в музикален фестивал в Кюстендил, организиран от един американски университет. Аз и няколко български студенти свирихме камерна музика заедно с голяма група студенти от Америка- един вид летен курс по камерна музика. Всички бяхме настанени в два малки хотела. Някъде на втория ден аз бях в съседния хотел, в който имаше нещо като парти – бяхме се събрали в нечия стая и си говорехме. Тогава се появи Кристофър. С него си говорихме до края на събирането, на практика игнорирайки всички останали. След това се преместихме в стаята му. Седяхме на леглото му, говорихме си, и си спомням добре, че през цялото време исках да се приближа до него. Мислите, че той може да си помисли нещо лошо за мен или да се притесни, ме спираха. Тогава почувствах нещо, което не бях изпитвал до тогава – трудно е да се обясни, но имах чувството, че мога да усетя неговите чувства към мен. От онзи момент нататък започнах да общувам главно с него, винаги сядах до него в автобуса, стараех се да го накарам да се чувства добре. Така и не му казах какво чувствам, защото както казах просто не беше опция.

И така дойде денят, в който трябваше да се разделим. Всъщност те щяха да останат още малко в България, но аз имах изпити и трябваше да се върна в София. След като се прибрах, имах достатъчно време да разгледам профила на Кристофър във Фейсбук и оттам разбрах че той също е гей. Това ми дойде като гръм от ясно небе. Нима бе възможно някой, който изглежда като всички останали, да е гей?! Явно не бях единственият. Също си помислих, че това, което почувствах първия път като бяхме заедно, може и да е вярно – може и той да е почувствал нещо към мен. Няколко дни по-късно имах възможност се видя с групата още веднъж на летището. Когато Кристофър слезе от автобуса, той веднага се затича към мен и ме прегърна. Останахме така прегърнати известно време и докато чакахме полета им, се прегърнахме още няколко пъти. Така и не му казах нищо за чувствата си докато беше в България.

Разбира се, продължихме да си пишем по Фейсбук. Минаваха месеци и все още не можех да спра да мисля за него. Често го сънувах. Осъзнах че след като толкова време минава и не мога да спра да мисля за него, най-вероятно наистина съм влюбен. Тогава започнах да се интересувам повече от темата за сексуалната ориентация и за живота на хората като мен. Осъзнах с изненада, че в много от случаите новината, че някой е гей, се приема с разбиране и подкрепа. Това беше съвършено нова концепция за мен. Разбрах също така, че ЛГБТ хората са просто хора като всички останали, и че стереотипите се формират от тази част от общността, която изпъква. Разбрах, че не съм сам.

С тази увереност намерих смелост да кажа на Кристофър за чувствата си. Бях уплашен до смърт. Знаех обаче че няма да се откажа. Казах му „трябва нещо да ти кажа“ и след кратко увъртане просто му казах „мисля че те обичам“. За моя изненада той ми каза, че също ме обича! Бях невероятно щастлив. Той беше и първият човек, на когото казах, че съм гей. Случи се към края на октомври, вече бях станал на 20. Една седмица по-късно реших, че повече не мога да пазя тази тайна. Помислих си, че ако не криех сексуалната си ориентация, когато бях в Кюстендил, може би щях да имам куража да се приближа до Кристофър онази нощ, докато си говорехме, и може би щяхме да последваме чувствата си. Реших, че няма да позволя да изпусна още един подобен шанс заради глупавата тайна.

И така поканих най-добрия ми приятел у нас и му казах, че имам да му казвам нещо много важно. Той се притесни нещо да не се е случило, защото звучах много тревожно. Бях ужасно уплашен. Знаех, че ще го приеме добре, понеже съм го чувал да се изказва в подкрепа на хомосексуалните, но въпреки това се страхувах. Той беше много изненадан, но изрази своята безрезервна подкрепа и направи каквото можеше за да ме успокои. Това беше много важно за мен, защото знаех, че каквото и да се случи от тук нататък поне един приятел ме подкрепя.

Същия ден казах и на брат си. И той го прие нормално. Аз знаех, че не мога да очаквам кой знае какво като реакция, понеже сме живели заедно откакто сме родени и често се караме и не изразяваме обичта и подкрепата си, но знаех също, че ако се наложи можем да разчитаме един на друг. За моя изненада всичко мина напълно нормално и без драми.

Бях очаквал, ако не целия ми свят да се срине, то поне да загубя голяма част от приятелите си. Това, което всъщност се случи беше просто… нищо.Животът си продължи както и преди. Постепенно страхът изчезна и ставах все по-уверен в себе си. Свикнах да изразявам мислите си по-свободно, да бъда себе си без страх, че някой може да си помисли нещо лошо за мен. В рамките на половин година казах на всичките си приятели и роднини, които исках да знаят. Бих казал, че с някои хора даже се сближих след разкриването ми. Имах възможност да покажа какъв човек съм в действителност и доста хора го оцениха. Разбрах, че един от братята ми също е гей и следващото лято отидохме заедно на София Прайд (така наречения “гей парад”). Никога преди не ми беше хрумвало, че е възможно в някакъв момент от живота ми да отида на подобно събитие или да кажа, че се гордея, че съм гей.

Все още музиката е на първо място в живота ми и продължавам да давам най-доброто от себе си да се усъвършенствам. Постигам и все по-големи успехи. Не бих казал, че откакто се разкрих не съм се връщал към депресията. От време на време ми става тъжно, че все още не съм изпитал отново същото чувство, което изпитах с Кристофър. Но имам надежда, че в дългия живот, който ми предстои, това може да ми се случи много пъти. Тази надежда ме крепи в тежките ми моменти и знам, че никога повече не бих посегнал на живота си.