Разказът на Александър

Александър, на 24 години

„Защо не?” Това си помислих, щом видях, че мога да споделя моята история. Навярно все някой там в необятното интернет пространство ще има нужда и ще изпита удовлетворението да разбере, че не всички сме родени със златна лъжичка в уста. Моята история е история за един никой. Този никой съм аз.

Казвам се Александър и предстои да прочетете историята за моето разкриване. Понеже компенсирам мълчаливия си характер с повечко писане, ще гледам да съм възможно най-кратък. Ама уви, отсега си знам, че ще стане цял ферман. Търпение да имате!

За разлика от повечето хомосексуални хора, аз не мога да посоча конкретна възраст на самоосъзнаване. Още първите ми спомени са свързани с по-големите батковци от квартала. Харесвах ги, имах нужда да бъда до тях и изпитвах (надявам се) съвсем детинско привличане. Но повтарям – към батковци, не към какички. Знаех много добре какъв съм, просто не знаех как се нарича това мое състояние. В мен никога не е имало размишление върху това дали съм или не съм гей. И до ден-днешен се чудя как не съм се изтървал да споделя нещо такова пред майка ми, баща ми или брат ми. Навярно дълбоко в себе си дори тогава съм осъзнавал, че това нещо трябва да бъде пазено в тайна.

С навлизането в пубертета, започнах да осъзнавам, че фактът, че харесвам момчета би изпъкнал на фона на хетеросексуалната среда, която ме обкръжаваше. Да, имаше моменти на страх, срам от мен самия. Чудех се как ще дойде този ужасяващ момент да се изправя пред родителите ми и да им призная, че съм гей (вече бях чувал понятието; а наред с него и „педераст”, „педал” и т.н.). Случайно започнах да чета един криминален роман, в който жертвата беше „излекувал се” при психиатър хомосексуален мъж, убит точно след последния си сеанс, по време на който докторът му беше съобщил, че е отново напълно „нормален“. Такава вълна на радост и въодушевление ме обля. Помислих си, че щом го пише в книгите, значи може да се случи наистина! Мога да бъда излекуван! Дори майка ми се загледа в зачервеното ми и развълнувано лице тогава.

От този същия период имам спомени как тя ми разказва за момче от нейните младини, което всички колеги ритали и плюели в лицето, задето бил открит гей с маниери и т.н. Тя дори изимитира грозните им думи и неговия фалцетен тон, когато се е защитавал. „Колко е интересно, а? Как само им личи на тези хора?”, рече тя. Аз пламнах. Ако някой беше сложил термометър до мен в този момент, уверявам ви, че живакът щеше направо да строши стъклената тръбичка. Обзе ме страх, че съм разкрит, че тя го казва заради мен и т.н. „Какво ти е?”, попита ме тя. „Нищо!”, рязко отсякох. И всичко приключи.

Не мина много време и първият компютър у нас ми разкри как хомосексуалността изобщо не се лекува. Аз го знаех, разбира се, дълбоко в себе си. Но имах нужда да го прочета някъде, за да се уверя. Не съм се чувствал болен, че да се лекувам, мислех си тогава. Загубих девствеността си на 13 години. Млад бях, знам. На 16 имах мимолетна авантюра с 34-годишен мъж, но всичко приключи много бързо. На 19 се появи той…

Най-големият измамник и манипулатор на тази земя (след Путин де). Поддържахме скайп връзка близо месец и накрая той дойде да се видим наживо. След третия ден разбрах, че той е човекът за мен, че искам да бъда само с него и че го обичам толкова силно, че искам да го изкрещя на целия свят. По това време въпросният „свят”, който все още не подозираше за мен, беше семейството ми. Съучениците ми в училище знаеха, състудентите ми в университета също. Не го бях спестил и на приятелите си. Мислех, че моментът да призная пред нашите никога няма да настъпи. Но ето че той дойде, при това съвсем неочаквано дори за мен.

В един момент обсъждах с баща си какво ще правя за вечеря, а в следващия вече го питах дали би продължил да ме обича, ако му кажех нещо. „Разбира се, ти си мое дете”, рече с мрачен тон той. Дори не знаех какво точно правя, сякаш извънземна сила ми нареждаше да говоря и колкото и да се съпротивлявах вътрешно, усещах някаква твърда решителност вътре в себе си, която ми диктуваше да продължа. „Абсолютно сигурен ли си?”, попитах аз. „Да!”, каза той. Поех дълбоко въздух. „Няма никаква Станислава… Има Красимир.” Сведох поглед и минах покрай него. Не можех да го погледна в очите, толкова ми беше тъжно, че разбивам сърцето му. Само допреди ден бях заподозрян за поредната връзка с моя колежка, с която бях близък, а 24 часа по-късно признавах, че тя всъщност е той.

Баща ми запали цигара и отиде до прозореца. „Бил ли си с жени?”, попита ме. „Да… но съм гей.” Той кимна тъжно. „Майка ти знае ли?”. УАУ! Ето това вече беше нещото, което да ми съкрати живота! Майка ми! Любимата жена за мен на света! Бях правил какво ли не за нея! Обичах я и още я обичам колкото живота си. Само дето тя притежава характер на акула. Твърда, безкомпромисна, готова на всичко за децата си, с неудържим нрав и думи, които могат да наранят и афганистански войник. Това е тя. Винаги съм се карал много с нея. Може би защото се обичаме много, знае ли се. Периодите ни на нацупено държание и блъскане на шкафове и чинии вкъщи са неизброими.

Когато влязох в стаята, баща ми очевидно й беше казал, защото тя плачеше с всички сили и първото нещо, което ме попита, беше: „Имаш ли някакви сексуални или психически проблеми?” Бях твърде изумен от въпроса, за да реагирам навреме, но все пак смотолевих едно „не”. При всички други случаи би ми станало жал за нея, но не и тогава. Тя открито се държеше враждебно към това, че бях гей. Намери го за моя дългогодишна лъжа, грозна тайна, която ще ми съсипе живота, защото хората ще узнаят. Редуваше обидите с прегръдки. Ще спестя някои от най-тежките първи дни на разкриването ми. Само ще спомена, че бях бит, наричан „обществен кенеф” и т.н. от най-близките си хора на тази земя. При един нейн телефонен изблик, в който за пореден път ме наричаше как ли не и ме уверяваше, че целият ми живот е един провал, си дадох клетва. Каква беше тя ли? Вече не помня. Имам склонността да забравям обидите много бързо. Може да съм се заклел никога повече да не я наричам моя майка. Защото тя много пъти ми е казвала в лицето да не я наричам така, че я е срам, че съм й дете и че би било много по-добре, ако бях умрял.

Отново подчертавам, че и до ден-днешен аз обичам майка си много силно. Не един или двама са ми казвали, че никога не биха погледнали семейството си, ако те постъпят така. Но аз ги обичам въпреки недостатъците им и поставям тях на първо място. Винаги и при всякакви обстоятелства!

Месец или два след разкриването ми, ми беше поставен ултиматум –да избера между приятеля ми и семейството ми. Аз опитах да постигна баланс. За нещастие този баланс ме стовари в една стара кола накрая на града – без пари в джоба, без покрив над главата си и без надежда. Но, хей, имах приятеля ми! Той беше там, до мен. Гладувахме и живяхме на улицата почти 2 месеца по време на зимата, когато свинският грип вилнееше из Европа. Студът беше толкова сковаващ, че колата се изпотяваше от дъха ни през нощта, а стъклата замръзваха. Храна нямахме. Коремите ни стържеха от глад. Но нали казват, че любовта храни!

Разболях се. Приятелят ми реши, че трябва да се прибера у нас и да се лекувам, защото може да съм хванал свинския грип. Той отиде у тях, а аз се прибрах у нас. Парадоксалното е, че след тази и много други жертви за него, по време на които лишавах себе си, за да му дам хапката от устата си, той ме изостави насред чужда страна в тежко състояние. Родителите ми почти бяха приели идеята за мен и него заедно като семейство, когато той плю на всичко и всички и реши да продължи без мен. Аз останах с добрите-лоши спомени от връзката ни, с мечтите и копнежите.

Днес, 24-годишен, все още търся… нещо. Не себе си, разбира се. Себе си съм намерил отдавна. Все още съм онова малко дете, което търси вниманието на батковците. За съжаление една част от мен е вече възрастна и вижда, че детското наоколо отдавна е загинало. Вместо него властват лъстта, грубата и животинска страст, която сплотява гей двойките за една нощ, а после ги прави непознати, които дори не се поздравяват на улицата. След преценка на обстоятелствата, съм взел решението да бъда сам, но драматично горд. Като по филмите. Може това, което търся (каквото и да е то), ще се появи на бял кон. Или пък ще прилича на кон. Взех решението да развивам себе си, да уча чужди езици, да завърша скандинавското си образование и да бъда по-добър човек. Защото преди гей, педал, обратен или педераст, аз съм точно това – един човек.

Колкото до нашите – с майчето все се караме до безкрай. Инат съм бил, своенравен съм бил. Нали ги знаете майките… Но те всичко правят за наше добро (или поне така казват). Баща ми също е винаги до мен. Живея относително спокоен живот, макар и малко тъжен. Не ми липсват много неща. Липсва ми само едно, но ако е писано, и то ще се вмести в картинката до мен. Както казах по-горе – търпение да имате!