Разказът на Васко

Васко, на 26 години, от София

Това е моята история.

Самоосъзнах се на 8 години, бях във втори клас. Едно съседско момче ми каза какво означава думата „педераст“, даде ми дефиниция. Знаех, че е злобна и обидна дума, бях усетил омразата, с която винаги се изрича тя, но дотогава нямах представа какво точно означава. Посърнах моментално – всичко ми се избистри до кристална яснота. Отведнъж разбрах защо не съм като другите момчета, защо нямах никакво желание да закачам момичетата, защо когато видех някое по-хубаво момче в училищния двор, ушите ми пламваха от срам и смущение и студена пот избиваше на челото ми. На 8 години приех присъдата си, безропотно, без увъртания, без отрицание, без самозаблуждение, без надежда. Нещо умря в мен в този ден.

Затворих се много, спрях да излизам навън с приятелчетата от блока в Люлин. Седях си вкъщи, залягах над пианото, четях книги по цял ден, учех. Вечерно време преди сън рисувах мрачни картини в ума си – виждах какъв ще бъде животът ми. Бях твърдо убеден, че ще бъда сам до края, че никога няма да бъда близък с друг човек, че никога няма да позная щастието на взаимността. Ежедневно мислех да си взема живота, за да спра болката, но нямаше как да причиня това на семейството си. Няколко роднини бяха починали, бях видял колко много скръб причинява смъртта на близък човек. Не можех да си представя как ще лиша една и без това измъчена майка от собственото й дете. Нямаше изход, нямаше бягство.

Минаха 9 години. Добро момче бях, послушно, тихо, само шестици в бележника, гордостта на семейството. Нямах приятели обаче, странях от всички. Никой не трябваше да разбира за мене. Бях позволил на страха да ме зароби изцяло. Няколко години по-рано с мрачна решителност бях приветствал първите наистина сексуални чувства. Намирах си „материали“ в интернет, вършех работата сам, за да освободя напрежението като всеки нормален младеж на тая възраст, и това беше всичко. Можех да откарам по този начин завинаги без проблем. Не се чувствах гузен или виновен наистина, само страхът ми правеше компания. Винаги можех да разчитам на него, такава беше сделката.

Регистрирах се в един гей форум под псевдоним и четях. Исках поне малко да поживея чрез историите на другите, да захраня фантазията си с чужди изживявания. Там срещнах Део.

Разказваше ми за това колко му е трудно да каже на състудентите си за това кой е. По това време беше на 21, аз – на 17. Пишехме си в чата за всичко, всеки ден, часове наред. Споделях му за семейните си проблеми, той ми споделяше истории от собствения си живот. С трепет очаквах всяка среща в чата. Когато не можехме да се засечем, си пишехме мейли – страница след страница след страница…

Така минаха три месеца. Влюбих се до уши, а дори не му бях виждал лицето. Беше се разразила буря в душата ми. Знаех, че не мога да живея без него. Всичко друго бледнееше.

Така се върна животът у един мъртъв човек. Престраших се да поискам снимка, пратих му моя, харесахме се. Срещнахме се на кафе, говорихме си няколко часа, разходихме се из София. Седнахме на една пейка в парка. Сърцето ми щеше да гръмне. Сложих ръка на коляното му, очаквайки да се дръпне, да ме напсува, да ме удари… Треперех от страх. Той остана неподвижен. Заваля дъжд през греещото слънце, дъга се изчерта на софийското небе. Часовникът замръзна.

Месец-два по-късно гледахме телевизия с майка ми вкъщи една вечер. Превърташе каналите незаинтересовано, според мен се чудеше дали да не ходи да си ляга вече. Казах й:

– Искам да ти кажа нещо важно.

Остави дистанционното и се обърна към мен със съсредоточен поглед, без да отговаря.

– Харесвам момчета.

Последваха две три секунди мълчание, които ми се сториха като цяла вечност. Огромна буца се беше събрала в гърлото ми, вените по черепа ми туптяха побеснели в тъпа болка, пръстите ми не можеха да спрат да трепкат. Дъхът ми беше секнал.

Майка ми проговори:

– Ти си мой син и винаги ще те обичам такъв, какъвто си. За мен това не е по-различно от факта, че са ти зелени очите.

Страхът стихна, топла вълна на благодарност ме обля. Най-накрая се приключи. Огромен товар се смъкна от плещите ми.

На брат си не помня да съм се разкривал изрично, най-вероятно майка ми му е казала. Говорили сме по темата с него, след като доведох Део вкъщи един път, беше дошъл да ме вземе. Брат ми неколкократно сам засегна въпроса, за да ме увери, че винаги ще е до мен и че ще счупи от бой всеки, който ми направи проблеми. И до ден днешен периодично ми го напомня, ей така, да не забравя случайно. Имам най-любящото семейство на света!

В следващите седмици в стъпката ми се прокрадна един непознат весел отскок, започнах да се усмихвам. Първите няколко дена имах мускулна треска на лицето, до такава степен бях отвикнал да се смея. С две думи – родих се.

Оттам нататък всичко беше по-лесно. Сега споделям открито онлайн и офлайн на приятели, колеги от университета или работата, всички знаят за мене. Разкривам се в хода на разговора с обикновени думи. Ако ме питат дали си имам приятелка, казвам, че си имам приятел. Ако ме питат гей ли съм, отговарям „Да, гей съм“ – и толкова. Не полагам усилия специално да повдигам темата, но когато чуя някой да обижда и да ползва омразна дума, винаги ясно казвам пред всички, че съм гей и че не е готино така да приказват за мене или за другите хора като мене. Всеки път, без изключение, събеседникът е леко стъписан и започва да се усеща, че не е окей да говори грозно за другите. Обикновено става дискусия, отговарям на въпроси открито и всичко е наред.

Осем години и половина по-късно с Део все още сме заедно. Сглупих да се разделя с него за кратко, но бързо-бързо осъзнах, че друг като него няма да срещна. Като погледна назад направо не мога да повярвам как се обърна животът ми. Обмисляхме идеята да емигрираме в Нова Зеландия, понеже знам, че обществото там е по-толерантно, узаконени са браковете, ще ни приемат. Един приятел вече живее там, разказвал ми е, завиждам му малко. Но засега искам да остана в България, защото съм щастлив тук.

Това е моята история.