Разказът на Лазар

Лазар, на 21 години, от Етрополе

Този разказ е началото на автобиографична книга, която Лазар понастоящем пише.

Аз бях на тринадесет, когато погледите ми започнаха да се отправят към мъжките тела. Знаех, че това не е редно, имаше примери навсякъде около мен. Смятах себе си за ненормален, побъркан, луд и тям подобни синоними за човек, който е психически недобре. Измъчваше ме чувството вътре в мен и ме беше страх, срамувах се и не го пусках да излезе. Затворих се сам в една невидима кутия далеч от другите, криейки интереса си към същия пол. Всички момчета харесваха момичета, а аз… аз харесвах момчетата. За да се поправя започнах насила да излизам с момичета на срещи, да се целувам и прегръщам с тях, но чувството беше някак… нежелано. „Аз съм болен” – казвах си, защото за мен това не беше редно.

В детството си аз играех с куклите на сестра ми. Ритането на топка и безцелното й гонене, или бутането на миниатюрни пластмасови колички с колелца колкото грахово зърно, не ми допадаха. Обичах да сплитам русите изкуствени коси на куклите. Да ги преобличам в малките им многоцветни рокли. Готвех им и почиствах тяхната малка кукленска къща с две стаи и кухничка с трапезария. Още помня как приятелка на мама ми подари Барби-русалката на дъщеря си. Отидохме на гости и аз започнах да играя точно с тази русокоса Барби-русалка, а на тръгване отказах да я върна. Бях се влюбил в лъскавата зелено-синя рибешка опашка на Барби, която можеше да се съблече като рокля, а под нея се показваха дългите стройни кукленски крака. При отказа ми да си тръгна без куклата, жената ми каза да я задържа, а аз изпаднах в еуфория. Дни наред спях и се събуждах до тази кукла.

Някой път взимах гримовете на мама и старателно слагах червило на малките си детски устни, сенки на момчешките ми пъстри очи, руж но бузките щипани от всяка бабка близка позната на семейството и не на последно място обиците на малки миди с щипчици и тънък памучен шал на бели и черни карета. Естествено старателността на едно петгодишно момче не е кой знае колко голяма, а резултата – умален клоун. След тази случка мама скри тъй желаните от мен мазила.

Друг път, когато мама се преобличаше пред мен, малките ми момчешки очи не се нравеха на цветовите комбинации на мамините дрехи и й правех забележки. Просто нещо вътре в мен ме караше да изпитвам антипатия при различните цветове на сутиена, бикините, роклята и блузата отгоре.

На тринадесет обаче всички тези белези за моята ориентация се събраха в едно, и това ме караше да се чувствам различен от останалите. На петнадесет вече се бях примирил с различието ми. Много известни личности бяха хомосексуални и аз просто бях като тях. Не ми се струваше нито нередно, нито ненормално да съм такъв, но не казвах все още на никой. Знаех, че ще ми се подиграват. Знаех, че ще ме отхвърлят, че да си гей в Етрополе е равностойно да си воин в Ирак. Смятах, че знам и криех, но аз всъщност се страхувах да не загубех живота, който водех тогава, бил той самотен или не. Смятах, че ще спрат да дружат с мен дори тези, които го правеха. Смятах, че ще съм неразбран, и че признавайки си щях да нося бреме, щях да спра да живея, а да съществувам. Смятах, че ще бъда хулен и сочен с пръст. И вместо да покажа себе си, аз го скрих. Скрих го в един мой свят, без приятели, познати и непознати, само книги, но тайно се надявах, че някой ден ще срещна човек, който ще ме разбере и няма да крия себе си в маската, която носех. Надявах се някой ден и аз като бог Аполон да почувствам пеперуди в стомаха – сигурен знак за любов. Нещо, което той изпитвал към някакъв овчар; чувство, което е описано в древногръцки мит, а аз вече бях сигурен.

Хомосексуалност е имало и преди две хиляди години. „Щом Аполон е бил бог и е обикнал мъж, значи и аз мога да бъда себе си и не е грешно.” Това беше мисълта, която ме успокояваше, а с времето започнах и моя лов за пеперуди.

Сега, когато пиша тази книга, аз съм събрал цяла колекция уникални хора, които са ми показвали или разказвали за техния лов. Някои от тях дори не са тръгвали да търсят и никога не са усещали тънките крилца пеперудени, които нежно галят коремчето отвътре.

Аз събрах и цяла колекция пеперуди от чувства, защото научих, че тези създания се крият и в човешкото сърце, разум, очи и уши, и не всички се появяват при хубави любовни моменти. Има и такива, които под влияние на ревност, мъка и тъга, започват да махат с крилца или да стягат с крачетата си сърцето или главата, а тях трябва да възприемем като знак да помислим за себе си. Самият аз се превърнах в пеперуда, пропуквайки какавидната обвивка създадена от обществото, и разперил крила полетях с вятъра на свободата. Аз съм „АЗ” без страх, без срам. С моите красиви цветове, летя и се гордея, че съм един от малкото, успял да усетят пеперудените трепети отвътре. Че съм един от малкото хомосексуални, които заявяват „ Аз съм гей, но това не ме прави по-малко човек!”