Разказът на Деян

Деян, на 19 години, от София

От 4-ти клас подозирах, че харесвам мъже. Но тогава не знаех думички като „гей“, „лесбийка“; не знаех въобще че съществуват, камо ли какво значат. Все пак тогава беше 2004-а , технологиите не бяха като днешните, нито пък информацията на тази тематика беше толкова достъпна. С годините научавах думи като „педал“, „педераст“ и други подобни, но не смятах, че това, че харесвам момчета е нещо необикновено или ненормално. С това убеждение съм и до днес. Въпреки че има доста хора, които се опитват да ми вменят обратното.

Още преди да завърша 5-и клас бях сигурен, че съм гей. Но не казвах на никого. Пазех тайната за себе си, защото по обидите съдех, че не е нещо, което трябва да споделям. Макар и да съм от голям град, все пак живея в квартал, а тук всеки познава всекиго. Всички ме знаеха като „педала“ – не играех футбол като останалите момчета, не се движех в изцяло момчешка компания, не се правех на натегач. За тях аз не бях Деян, а „педала“. Затова след 7-ми клас смених училището – отидох далеч, далеч навътре в града. Там започнах отначало, с нови приятели, всичко беше супер. Но дойде онзи момент, в който тайната, която криех от Бог знае кога, трябваше да излезе наяве. Първо споделих на едно момче, и то по интернет. С него бяхме познати, не мислех, че ще реагира по негативен начин. Сбърках. От неговата реакция разбрах, че занапред ще трябва да подбирам по-внимателно на кого казвам. Заради това преживяване все още ме обхваща лека паника преди да споделя с нов човек. През гимназиалния си период споделих с доста хора от класа, а и извън него, и реакциите бяха различни, но все завършваха по един и същ начин – потулване на темата, страх да се говори за нея и леко отдръпване. Съответно започнах да си втълпявам, че вече няма смисъл да го споменавам, тъй като всички мълчат. Така беше все едно все още си пазех тайната. Вече съм решил ако някой попита: „Ами ти, харесваш ли си някоя?“ или нещо подобно, едва тогава да кажа „Ами не, но онзи изглежда добре.“ И в момента не мога да кажа, че с хората от вече бившия ми клас мога да говоря свободно за това кого харесвам. Някои от тях дори си мислят, че си въобразявам, че съм гей, но и те не могат да отговорят защо бих правел подобно нещо. Предполагам някои хора изобщо не могат да приемат новината, че техен близък е „обратен“, затова и започват да се правят, че няма нищо.

Говорейки за близки хора, семейството най-трудно ще приеме новината, независимо дали го показват или не. В това бъдете сигурни. Може и да показват, че всичко е наред, но дълбоко в тях си ще им отнеме изключително много време да го приемат; просто обществото ги прави такива. За моето семейство това време започна да тече, когато бях 17-годишен. Баща ми знае, но не споменава темата. Майка ми е същата – темата се зачеква изключително рядко. А уж първоначално подкрепящият ме брат мина на позиция, в която просто приема информацията, но не може да я разбере, затова и той е мълчалив по всякаква ЛГБТ тематика. Срам го е дори да каже на приятелите и съотборниците си, че брат му е от „онези“. Не ми се мисли какво ще настъпи в семейството ми, когато им доведа гадже.

В момента уча в университет и не се срамувам да казвам открито, че съм гей, когато стане дума за това. Тук обаче не срещам по-голямо разбиране, отколкото в училище или вкъщи. А си мислех, че ще е другояче. Все пак големи хора, нали? След като чуят новината, всички се държат сякаш не е била споменавана. Единици са хората, с които мога да говоря за това открито; по-голяма част от тях не са хетеросексуални. Тези, които пък са, постоянно ми казват, че си втълпявам, и че скоро ще си намеря жена.

И така, макар и да живея в милионен град, все пак се оказвам доста самотен, когато трябва да споделя нещо на тази тема. Всички мислят, че в София тези неща се приемат лесно, но не е баш така. Хората казват, че го приемат, но в действителност са малко тези, които наистина го възприемат като нещо нормално, каквото всъщност е. И не мислете, че ви обрисувам мрачна картинка. Просто разказвам лична история – за вас може да се окаже много по-лесно и приятно. Въпреки всичко съм сигурен, че нещата ще се подобрят, просто е нужно време. А ако се чудите дали да споделите с някого, съветвам ви да го направите. Това е твърде голям товар за плещите на когото и да е. Независимо каква реакция мислите, че ще получите, действайте, споделете! Понякога хората изненадват.