Разказът на Мартин

Мартин, на 32 години

Още от ранно детство знаех, че съм различен от другите. Като дете бях много чувствителен, лесно раним. Спомням си, че понякога си говорех в женски род. Сам към себе си. От днешна гледна точка, като се сещам, това ми се струва странно и дори сякаш не съм бил аз, но е истина. Освен това бях и много привързан към природата: говорех си с реката, с полето, с вятъра, с облаците, с птиците, с дърветата…

Още от детската градина имам спомен, че момчетата веднъж натискаха вратата на женската тоалетна и искаха да влязат, за да гледат момичетата, които пищяха отвътре. Аз им се чудех, даже им казах „Какво гледате там, момичетата нямат нищо между краката, не е интересно!“ Но за мое голямо удивление, не получих разбиране. За щастие обаче и никой не обърна внимание на моето недоумение.

В прогимназията имах големи проблеми с връстниците си. Предпочитах момичешка компания, с момчетата не ми беше интресено. Момчетата бяха груби, псуваха се, биеха се, играеха футбол, все неща към които нямах абсолютно никакъв афинитет. Типичните момичешки игри с кукли също не ми бяха интересни, но пък имаше някои, които ме кефеха. Затова общувах предимно с момичета. Често целият клас ми се подиграваше, момичета и момчета, всички вкупом ревяха в общ глас: „Же-е-нчо пу-дра-та!“ Дори тези, на които редовно помагах с уроците, също скандираха. А аз седях притиснат в ъгъла на класната стая или свит на чина си, и плачех. Повод за подигравки често даваше и това, че имах момичешки маниери и глас. Понякога се случваше също и да чувствам открита агресия към себе си от страна на връстниците си, най-вече момчетата, но за щастие до физическа разправа по този повод не се е стигало.

Бях на 10 години, когато за първи път изпитах влечение. То беше към момче, мой връстник от село, с когото растяхме заедно. Въпреки че бях малък, като си припомня фантазиите си, те си бяха сексуални. Първото ми истинско, осъзнато влюбване настъпи когато бях на 14 години. Влюбих се в едно момче от село, което бе с 5 години по-малко от мене. Постоянно си мислех за него, имах нужда да съм заедно с него. Той беше истински „лошо момче“. Това адски много ме приличаше, и често, за да му уйдисам акъла, се стараех да му подражавам. Само така можех да подсигуря по-дълго да съм заедно с него…

Междувременно, през пубертета осъзнах, че нещо не е наред с мен, че влечението ми към момчета не е прието от обществото. То бе заклеймявано с грозни думи, които ме караха да се чувствам изрод, всеки път когато ги чуя. И аз постепенно започвах да развивам една омраза към себе си. Към своята същност. Срам ме беше и дори гнус от това, че като видех хубаво момче, стомахът ми се свиваше…

Но по природа аз съм амбициозен и упорит. Бях свикнал с мисълта, че всичко е въпрос на мотивация, упоритост и време. Затова реших да започна една война срещу самия себе си. Срещу женското у себе си. Срещу тази част от себе си, която ненавиждах, която ме караше да срамувам и гнуся от себе си… И войната започна. Всичко това се разви през времето между 15- тата и 18-тата ми година. Започнах съзнателно да избягвам момичетата и да се събирам предимно с момчета. За първи път играех футбол, вършех заедно с момчетата чисто момчешки лудории. Не ми идваше отвътре, но се радвах, че ми се удаваше да се интегрирам в момчешка компания. Научих се да псувам, да разказвам мръсни вицове… Сигурно и хормоните си бяха казали думата, защото вече не възприемах вътрeшното си „аз“ като женско, а като мъжко. Мачовската роля, в която бях влязъл, макар и не много добре играна, започваше да ми се удава. Вече никой не ми се подграваше, че съм женствен, просто защото вече не бях. Дори знаех, че някои момичета ме харесват.

Единственият проблем, който си седеше, бе, че напук на всичко, аз все още се заглеждах само по момчета. Момичетата си оставаха безинтересни. Затова разгърнах войната на по-широк фронт: започнах да се следя, и всеки път, когато се заглеждах по някое момче, си извръщах главата на другата страна, сипейки ругатни по свой адрес. В същото време сърцето ми се свиваше като гледах влюбени двойки на моите години, които изживяваха химията помежду си пред очите ми. Как силно желаех да бъда един от тях, да бъда „нормален“, да мога и аз да изживея същото с любим човек… Чувствах се наказан от съдбата.

Годините минаваха и ето, че бях вече на 18. Още бях влюбен в същото момче от село, вече 5 години бяха минали. С него бяхме станали близки приятели. Сънувах го, плачех за него нощем, а понякога и денем, давайки повод за недоумение у приятелите си. Всички си мислеха, че имам любовни терзания, някои дори ме питаха как се казва девойката, с което, макар че бяха близо до истината, никак не ми помагаха… Скоро щях да ставам студент, щях да замина за големия град, а „моето“ момче оставаше. Щяхме да се разделим.

В университета мъката по това момче си остана. Поне първите три години продължих да си мисля постоянно за него и понякога да плача за несподелената си любов. Любов, обречена още преди да се роди. Войната срещу частта от мен, която ненавиждах, обаче продължи с пълна сила. Излизах само с момчешки компании, нарочно избяхвах момичешките. Бях решил, че съм станал такъв, защото като дете съм общувал предимно с момичета и постепенно съм възприел техните интереси и маниери. Като се заговореше за връзки и секс, вече се бях изпедепцал в занаята да си измислям разни истории с момичета, че и аз да се отчета. Продължавах да бъда добре приеман от компаниите, в които се внедрявах. Нямах проблем, като цяло хората ме харесваха.

Като минаха две години, откакто бях студент, започнаха проблеми с очите ми, заради които ходих по какви ли не доктори, но нещата не само, че не се подобряваха, но се и влошаваха. Така стигнах до кабинета на една хомеопатка. Тя започна да ме разпитва за начина ми на живот, включително и личния. Болната ми тема, която избягвах. Така бях принуден да ѝ разкрия истината. С някаква смес от болка и ненавист към себе си ѝ казах „Мисля, че имам хомосексуални наклонности“. Жената ме изгледа странно, може би стреснато, и ме попита дали съм сигурен. Аз потвърдих, заявих ѝ, че мразя това у себе си, че мразя всички гейове. Тя усети напиращата отвътре ми агресия и само каза, че човек щом е дошъл на този свят, той има защо да живее, и че аз нямам правото да съдя тези хора. Предположи, че проблемите със зрението идват от този вътрешен конфликт, който тая, и ми предписа разни прахчета. Покани ме да дойда след седмица на контролен преглед. В уречения ден, като пристъпих в кабинета, жената ме погледна, и каза, че се е консултирала с някакъв гуру на хомеопатията за моя случай. Отговорът му бил категоричен: „Този проблем се лекува само с прераждане“. Жената в прав текст ми каза, че няма какво повече да направи за мен, и че всичко оттук нататък е в мои ръце.

Аз обаче продължих да живея по старому, убеден, че със сила на волята, ще успея да победя хомосексуалността си. Година по-късно, една вечер бях на гости при сестра ми. Тя е 10 години по-възрастна от мен, има семейство и деца. От дума на дума отново дойде дежурният въпрос имам ли си гадже. И дежурният отговор, че си нямам. Сестра ми започна да разпитва, ама как, защо, няма ли момичета в компаниите, с които излизам, как така съм още сам. В отговор на бурята от въпроси аз просто мълчах, мълчах, и внезапно избухнах в сълзи. Дълбок, сърцераздирателн плач. Бях почервенял като домат и целият се тресях. Тя ме загледа около половин минута в недоумение. И тогава ме застреля: „Момчета ли харесваш?“ Аз не можех да отговоря, само кимнах потвърдително се разревах вече без никакво стеснение. Вътрешното напрежение бе намерило отдушник и излизаше неистово. Сестра ми също се разплака. След това ме гушна и седяхме безмълвно така не знам колко време. Накрая ми каза, че аз съм ѝ брат и ме обича както преди. Посъветва ме да спра да се самобичувам, а да се приема и да заживея така както съдбата ми е отредила. За мен обаче това бе немислимо. Не можех да преглътна гордостта и достойнството си, не можех да приема, че ще допусна да съм един от тези изроди, които ненавиждах, които всички ненавиждаха и наричаха с меко казано презрителното „педераст“. Такива хора аз не познавах, не исках да познавам. Представата ми за тях бе стандартният стереотип: изкълчени, лигави, счупени уроди с меки китки… Не, аз нямаше да позволя това…

Мина още една година. Вече бях на 22, студент четвърти курс. И тогава се влюбих в свой колега състудент. Странното бе, че ако до този миг се бях влюбвал във външния вид на момчетата, в такива, които само като ги видех, стомахът ми се свиваше, този път случаят не беше такъв.

С този колега се познавахме поне от две години. Той не беше красавец, напротив, грозноват беше, но притежаваше някаква особена магнетичност. Изобщо не бе от момчетата, които щях да забележа, ако се разминехме по улицата. Това, което ни свързваше, бе любовта към природата. Често излизахме с неговата компания на излети в планината, където времето минаваше неусетно в шеги и закачки. Мога да кажа, че това бяха най-хубавите ми години. Най-хубавите ми спомени. Но кошмарът настъпи, когато осъзнах, че в това момче започвам да се влюбвам. Осъзнах, че го сънувам, че изпитвам неудържимо желание да съм с него постоянно, ако може всеки миг. Губех контрол над ситуацията, губех битката със себе си. В същото време бяхме с него вече в един курс, в една група, и голяма част от времето си прекарвахме заедно. Започнах да изпитвам и известна доза ненавист към него, защото от една страна ме караше да усещам у себе си това, което ненавиждах, а от друга осъзнах, че той си е хетеро и че няма шанс някога да ме погледне с влюбения поглед, с който аз скришом го удостоявах.

И така мина още една година. Битката бе загубена, но не окончателно. Реших да взема крути мерки. Лятото буквално се залостих у дома, никъде не излизах. Цялото си време посветих на борбата с чувствата ми към колегата. В началото на есента душата ми бе напълно изтерзана от огнените клади на войната. Но любовта все пак бе изпепелена. Вече не усещах нищо към това момче. Нищо. Но за моя изненада, това не ме направи щастлив. Съвсем не. Чувствах се празен. И тогава съдбата реши да ми поднесе поредната порция любов, която аз се постарах да превърна в поредния кошмар. Бях на 24 години, а се влюбих в едно момче на 16 години, комшийче, от входа. Омерзението, погнусата, отвращението, които чувствах към самия себе си, достигнаха връхната си точка. Вече нямах сили да се боря с това, бях напълно изчерпан. Усещах, че това нещо е по-силно от мен. Волята ми, мотивацията ми за промяна, ненавистта и омразата към себе си, силното желание да се променя, впрегнати заедно в битката, бяха окончателно смазани. Вътрешно бях разцепен на две, душата ми ридаеше в предсмъртна агония.

Но съдбата бе безпощадна. Тя бе решила да ми даде хубав урок. Урок, който едва ли ще забравя. До този момент никога не бях имал личен живот. Сили черпех единствено от професионалните се успехи, дължащи се на пословичната ми упоритост. Но ето че нещата започнаха и там да куцат. Така изгубих последното нещо, което ми даваше сили да живея. Нещата се съчетаха в пагубна за мен комбинация. Светът ме притискаше, задушаваше му. Нямах сили повече да се боря, изгубих мотивацията за живот. Вечер като си лягах се надявах утро вече да няма. Бях изчерпан.

И, естествено, така дойде нервната криза. Пристъпът бе в едно декемврийско утро. Беше ужасно. Родителите ми се чудеха какво ми става, бяха смаяни. Отидохме на лекар. Същият, който все пак бе успял да излекува очите ми. Той ме прегледа и каза, че става въпрос за чиста нервна криза. Че с игла да ме убоде, кръв няма да пусна. Попита ме: „Млад си, физически здрав си, защо се рушиш?“ А аз мълчах. Бях изгубен, бях на дъното. Прибрахме се у дома. Не можех да стоя прав, само лежах в леглото си и се тресях, плачейки. Майка ми ме разпитваше какво ме тормози, но не можех да ѝ кажа. Думата бе грозна, бе заседнала на гърлото ми и нямаше как да премине. Казах само, че сестра ми знае какъв е проблемът ми и че искам да я видя. Когато дойде, тя ми се скара: „Защо си такъв мазохист? Приеми се такъв какъвто си, това няма да те направи по-малко мъж!“

На другия ден нашите ми казаха, че вече знаят за мен. Сестра ми бе свършила черната работа вместо мен. Бях ѝ благодарен. Родителите ми ми казаха, че мога да разчитам на пълната им подкрепа, че за тях бе важно аз да се чувствам щастлив. А аз плачех и умирах от срам. Следобеда майка ми и сестра ми казаха, че отиват да се свържат с БГО „Джемини“, където имало хора, които да ми помогнат да се приема. Аз им казах, че няма смисъл да го правят; че не мога да си представя да живея като ”педерас“. Но те излязоха.

Отидох в кухнята. Ножът лежеше примамливо на полицата. Изкушението да го взема и да сложа край на целия този ад, на целия този товар, чието бреме вече не можех да нося, бе огромно. Не ми пукаше за мен. Инстинктът за самосъхранение ме бе напуснал. Гледах ножа като хипнотизиран. Изведнъж ме осени мисълта за майка ми и сестра ми. За това колко те ме обичаха и какво щях да им причиня, ако направех това. Представих си гледката, която щяха да заварят като си дойдат, представих си реакциите им. Картината бе ужасяваща. Реших, че нямам право да им причинявам това. Милост към себе си нямах, но тях ги съжалих.

И така, те се върнаха и ми казаха, че имам уговорен час за среща в БГО „Джемини“. На другия ден сестра ми и майка ми ме заведоха, като майка ми остана отвън, по моя молба. Още ме бе срам от нея. Влязохме в една светла стая, където имаше маса, на която седяха три момичета и един мъж. Две от момичетата бяха известните Деси и Аксиния от организацията, а другото момиче бе лесбийка, която също се бореше със себе си. Първо говори тя, после дойде и моят ред. Някак се бях окопитил и говорех спокойно, разказах историята си накратко.

През следващите дни всеки ден ходех в организацията. Срещах се с други ЛГБТ хора. За моя изненада те не бяха изроди, уроди, а съвсем обичайно изглеждащи хора, които живееха спокойно в тялото си, в хармония със събе си. Постепенно започнах да се успокоявам. Запознах се с други хомосексуални момчета, заведоха ме на първите ми гей купони. Видях, че има и други гей момчета, на които не им личи от 5 км. Осъзнах, че не съм единствен, че не съм сам. Завързах първите приятелства от новия си живот. Постепенно нервните пристъпи намаляха и напълно изчезнаха. Чувствах се буквално като новоизлюпено жълто пиленце, което тепърва се учи да ходи и да се радва на живота и света около себе си, които вижда за първи път. Бях приел хомосексуалността си. Бях развял бяло знаме, убеден окончателно, че тя не е нещо, което ми е подвластно, което избирам, или се възпитава. Тя е част от моето „аз“. Водейки война срещу нея, аз не бях разбрал, че всъщност воювам срещу себе си, рушейки се. Война, която за малко щеше да коства живота ми.

Подкрепата на родителите ми и сестра ми бе решаваща за моето себеприемане. Те ми дадоха опора, без която излизането ми от пропастта би било немислимо. Майка ми често казва, че най-много ѝ тежи не това, че съм гей, а това, че толкова години дори не е заподозряла за моя проблем и че е трябвало да се боря сам, без ничия помощ. Баща ми не говори много. Със сигурност му е било доста по-трудно да приеме моята сексуалност. Според разказа на сестра ми, в момента, когато тя казала на родителите ми за мен, двете с майка ми се разплакали, а баща ми седял безмълвно, но удрял дивана, на който седял, в изблик на гняв, а може би и отчаяние. Аз го разбирам, той е доста консервативен човек. Родителите ми се питали къде са сгрешили. Но все пак за мен е важно, че в онези първи моменти те избраха да ме подкрепят. Наистина, дилемата пред тях е била да имат син „педерас“ или мъртъв син. И те избраха първото. Любовта се оказа по-силна от срама, хранен от обществения предразсъдък.

Никога няма да забравя една от първите вечери, в които излязох с моите нови гей приятели. Родителите ми знаеха къде отивам. Докато се обувах на вратата, видях, че баща ми седи и ме чака. Странно ми беше, защото обикновено той не ме изпраща когато излиpам, а си гледа телевизия. Като посегнах към бравата, той се приближи към мене, хвана лицето ми с ръце и каза: „И да знаеш, за нас е най-важно ти да си щастлив!“ Очите му горяха. На гърлото ми бе заседнала буца и не можах да отговоря, само кимнах и леко замаян излязох.

Все още никой от моите предишни приятели не знаеше за мен. Те не бяха много, но трябваше да знаят това. Не исках повече да измислям истории и да играя чужди роли. Особено се притеснявах как ще приеме това един мой много близък приятел, когото бях чувал да се изказва доста остро за „педалите“. Един ден в университета намерих подходящ момент и му казах. Понеже се страхувах да чуя реакцията му, директно му разказах за ада, през който бях минал. След като ме изслуша, той ме погледна и каза: „Това ли било?“ След това ме прегърна с думите: „Марто, ти си мой приятел и оставаш такъв, независимо от това. Ако мога да ти се скарам за нещо, то е за това, което си мислел да направиш!“ В очите ми напираха сълзи.

Куриозно и съвсем непланирано бе разкриването ми пред един приятел от студентските години, който беше душата на компанията. Бяхме поканени на ергенско парти, защото един от старата компания щеше да се жени. Отидохме на кръчма, почерпихме се добре с алкохол. И аз си пийнах. Отдавна не се бях отпускал, а имах нужда. Към два през нощта решихме да отидем в стриптийз бар. Пийването продължи, мога да кажа, че всички бяхме подгряли подобаващо. Имаше стритийзьорки, които се кълчеха на пилоните почти без дрехи. По едно време една от тях седна в скута на един от компанията, който започна да я обарва. Оказа се, че е платена. След това и други взеха да си поръчват гърли за забавление. Приятелят ми ме попита, защо не си поръчам и аз. Опитах се да се измъкна леко с отговора „Ами аз нямам пари, знаеш в БАН как е“. Той работеше в чужбина и бе дошъл в България специално за сватбата, така че ми предложи да ми плати за едно момиче, като на приятел. Почувствах се като в небрано лозе. Ами сега? Трябваше да играя роля, която ми е отвратителна, и при това да набутам приятеля си. Без много да се колебая (все пак и алкохолът си бе казал думата) му казах за какво иде реч. Той ме погледна с изненада и каза: „Наистина ли? Ама ти с нищо не си по-различен от нас!“ Последваха няколко въпроса от чисто любопитство, след което ми каза, че няма никакъв проблем с това.

Минаха доста години и всички хора, които мога да нарека приятели, знаят, че съм хомосексуален. Останалите това просто не ги бърка. Харесва ли ми това, че съм хомосексуален? Съвсем не. Гордея ли се с това, че съм хомосексуален? Съвсем не. Аз не съм го избирал, то не е мой избор. Аз просто съм такъв и трябва да живея с тази част от себе си. Избор няма.

Интересно е обаче следното. Ако някой ден бъде открито „лекарство“, което би могло да променя сексуалната ориентация, бих ли се възползвал? Мислил съм по този въпрос. Изненадващо за самия мен, отговорът ми по-вероятно би бил отрицателен. Защо ли? Защото вече знам, че сексуалната ориентация е част от моето „аз“ . Тя е нещо, което ми е дадено по рождение, което е програмирано в мен. Тя не е болест, не е свързана с по-ниско качество на живот. Да променя сексуалността си би означавало да променя същността си – нещо, което вече не искам. Защото вече съм в хармония със себе си и съм приел дори тази част от себе си, която преди ненавиждах. То е все едно да се родя с един цвят на кожата си и да го сменя само защото не ми допада, въпреки че кожата ми функционира добре. Не, това няма да го направя. Този цвят съм приел като част от тялото си, като част от първоначалната идея за мен. А себе си като цяло харесвам. Затова ще изживея този живот така както природата ми е отредила. Защото в природата няма стереотипи, стереотипът там е липсата на такъв. В природата водещият мотив е разнообразието, пъстротата и съвместното хармонично съществуване на различията.

Написах този разказ, въпреки че ми бе неприятно да се връщам назад в тези тежки моменти. От дистанцията на времето имах възможността да осмисля преживяното и да си извадя съответните поуки. Именно това ме мотивира да напиша този разказ, да споделя личния си опит, за да предпазя други хомосексуални хора от кошмара, през който преминах аз.