Разказите, публикувани тук, описват личните преживявания на обикновени хора. Чувствайте се свободни да споделите любимите си истории със своите приятели чрез Facebook, Twitter и др. Моля, не препубликувайте никаква част от тях без изричното разрешение на авторите, което можете да получите като ни пишете на нашата електронна поща.

Още много разкази можете да откриете в книжката „Моето разкриване“!

Разказът на Стефан

Стефан, на 23 години, от Плевен

Още от малък съм знаел, че съм различен, че не съм като другите деца. Бил съм на 2 години, когато майка ми е обличала поли и рокли и аз съм плакал, че искам панталон. Като станах на 4 години, разбрах че съм в грешното тяло. Чудех се защо нямам пенис като другите момчета, играех си с мъжки играчки и дрехи и казвах, че се чувствам момче. Родителите ми не го приемаха сериозно. Майка ми много се караше и ми забраняваше да говоря така. Но едно малко дете винаги е най-искрено в думите си. (още…)

Разказът на Йоана

Йоана, на 19 години, от Варна

Иван. Името, което чувам всеки ден. Името, с което се обръщат към мен. Едно име, което за 20 години от живота ми се е превърнало в олицетворение на моята тъмница. Тъмницата, наречена моето тяло. Разбира се, околните няма как да знаят за това. В техните очи аз съм просто обикновено момче. Иван. Мразя го. Ненавиждам го. Той дори не е реален за мен. Това е личност, която е моята маска за околните. Целта на Иван е да се впише в обществото, но и да потиска затворничката в себе си – Йоана. Е, решетките на този затвор ръждясват, стените се ронят, а аз ставам все по-силна. (още…)

Разказът на Александър

Александър, на 21 години, от Южна България

Разказът ми не е нещо ново или нечувано. Но почувствах, че трябва да го изпратя, защото хората имат нужда от такива истории.

Живеех в малък град, когато реших да разкажа за себе си. Започнах с най-близките си приятели, после казах на братовчедка си. Макар да се колебаех много, след като до онзи момент бях срещал единствено подкрепа, реших да споделя с майка си. В началото, като по филм, се започна с молитви, обещания, че докторите ще ме излекуват и тн… Но смея да твърдя, че макар и израснала в малко село и без висше образование, майка ми все пак успя да погледне на нещата с други очи за доста кратко време. Знаейки, че има син с различна ориентация, тя започна да вижда всичко около себе си, което медиите и животът й поднасяха. Че това е нещо нормално, че не трябва да заклеймяваме гейове и лесбийки. Един ден просто седна до мен и ми каза „Аз те обичам маме, въпреки всичко! Не отричам, че ми е трудно да го разбера, но искам да опитам, защото е важно ти да си щастлив!”. Това беше преди 3 години. Сега майка ми умира от нетърпение да се запознае с човека до мен, постоянно му праща поздрави и пита как е. (още…)

Разказът на Ангел

Ангел, на 31 години

Казвам се Ангел и съм на 31 години. Историята ми не е много радостна и позитивна, а по-скоро разкрива грешките, които съм допуснал с разкриването си.

Разбрах, че съм гей, когато се влюбих в един мой съученик. Опитах се да му разкрия чувствата си, но той не го прие насериозно и така тази ранна любов излезе напразна.

Нямах смелост да се разкрия пред майка ми и баща ми, защото те са много консервативни и откровено мразят гейовете. Може би трябва да уточня, че съм роден и израснах сред хора със старомодни схващания и морал, в малък град, където за неща като секс и сексуалност, особено нетрадиционна, почти не се говореше. Убедих се, че родителите ми няма да ме приемат, след като веднъж ги чух да разговарят как синът на някаква позната на майка ми се оказал „хомосексуалист“. Майка ми недоумяваше как едно толкова прекрасно и грижовно семейство е могло да създаде и отгледа „изрод“, и се чудеше как ще понесат този огромен срам. Изобщо винаги, когато ставаше дума за „обратни“, майка ми и баща ми се изказваха с изключителна злоба и отвращение. Те разбраха, че и аз съм „изрод“ много по-късно, когато вече бях на 24 години, и оттогава почти напълно преустановиха контакт с мен. Разбира се след много емоции, гняв, кавги, плач и тежки думи като „повече нямаме син“ и „ти си позор за целия род“. Но нека се върна към по-ранните събития. (още…)

Разказът на Кристиан

Кристиан, на 22 години, от София

Това е накратко моята история.

Детството ми в общи линии беше окей. Имахме къща в град Рила. Бяхме аз, брат ми и братовчедка ми. Бяхме щастливи и не подозирахме колко грозен ще стане светът (поне за някой от нас), когато пораснем.

В училище нещата започнаха да се променят бързо. Явно хората са разбирали, че съм различен преди самия аз да го разбирам и затова бях детето, на което всички се подиграват. В шести клас вече бях мислил за самоубийство, заради подигравките, които трябваше да търпя постоянно. Но онова, което тепърва ме очакваше, щеше да ме срине тотално. (още…)